Откъси от книгите на Мартин Ралчевски "Полубогиня" и "Горски дух" Всички статии  →

Кратка биографична справка за автора

 

Мартин Ралчевски е роден в София през 1974 г. Завършил е СУ ''Св. Климент Охридски'' със специалности богословие и география.

Има издадени около 20 статии и есета, свързани основно с изследвания над смъртта и човешката душа.

Живее във Великобритания.

 

Автор е на християнските романи:

''Безкрайна нощ'', 2008 г., изд.''Сиела''.

''Горски дух'', 2009 г., изд.''Сиела''.

''Полубогиня'', 2010 г., изд.''Сиела''.

''30 Паунда'' – предстои да излезе до края на 2011 г.

Авторски блог: www.ralchevski.blogspot.com

e-mail: [email protected]

 

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

 

 

''Смело мога да заявя, че романът „Полубогиня“ е самобитно и необикновено цвете в съвременната ни проза! Изобилстващ от идеи, с динамична история и християнски послания, той би оставил у всеки читател трайни и красиви емоции.''

Доц. Д – р Цецо Душкин

СУ ''Св. Климент Охридски'', ВХТИ

 

Откъс от романа на Мартин Ралчевски ''ПОЛУБОГИНЯ''

 

...Противно на волята ми, есента на същата година бях настанен във възможно най-отвратителния интернат, който можех да си представя. Не ми се навлиза в подробности, само ще ти кажа, че решението на майка ми се оказа с печални последствия за мен. Тя вярваше, че чрез постъпването ми в подобно заведение ще се социализирам по-лесно и ще стана по-подготвен за живота, отколкото ако си остана вкъщи при нея и сестра ми. Стана точно обратното. След като попаднах в тази противоестествена и враждебна среда, аз инстинктивно започнах да страня от другите момчета и да се затварям в себе си все повече и повече. Без да се усетя, за по-малко от месец, от ведро и щастливо момче се превърнах в тъжен и нещастен младеж. Нямаше ден, в които да не се измъчвам и терзая. Понякога дори си поплаквах. Не за майка ми, а просто така, за детството, което насилствено ми бе отнето. Навярно основната вина за това бе на баща ми, но не мислех за него, нито пък го упреквах. Съжалявах единствено за себе си.

Един февруарски следобед се случи авария с отоплителната система. Дойдоха двама външни хора, които на висок глас превъзбудено започнаха да обсъждат проблема. Доколкото дочух, водата в парното бе избила и се налагаше да се ремонтира час по-скоро, иначе имало реална опасност сградата да се наводни. След като чу оценката на специалистите директорът, за всеобща изненада, реши да ни пусне в тричасова принудителна градска отпуска. Той бе строг и коравосърдечен човек. Предупреди ни да си гледаме внимателно часовниците, защото входната врата ще бъде заключена точно в 19.00 часá и ако някой закъснее, ще спи на улицата. Сигурно се питаш, защо ли ти разказвам точно за това. Отговорът е прост – защото в онази дълга студена зимна нощ навън остана да нощува едно единствено момче. И това бях аз! Когато нещо е писано да се случи, то просто се случва и това си е. Закъснях само с пет минути. Щом разбрах, че няма да отменят заповедта и да ме пуснат вътре, където парното, макар и все още слабо, но все пак вече работеше, се отчаях. От скитането ми по ветровитите улици се бях намръзнал като куче. Стоях пред масивните железни порти и близо час плаках без прекъсване. С падането на нощта навън ставаше все по-студено. Налагаше да измисля нещо. Реших да обикалям по магазините докато са отворени, за да не се вкочанясам. В началото това даде известен резултат, но когато наближи 22.00 часá и всички започнаха да затварят, ситуацията коренно се промени. Нямах друг избор освен да се движа, за да не замръзна. Треперих като лист. Устните ми бяха посинели, а стъпалата ми влажни и вледенени. Започнах да губя усет за пръстите си. На всичкото отгоре и бях гладен като вълк. Бе ясно, че ако не намеря къде да пренощувам ще се разболея сериозно, а не бе изключено и да замръзна от студ. Завъртях се около едни бездомници, които се топлеха край собственоръчно накладен огън, но единия ме опипа и веднага избягах. Продължих да скитам. Нощта ставаше все по-мразовита и ледена... Вече не си усещах пръстите на краката. И тогава дойде „просветлението” – допишка ми се! Въпреки късния час и безлюдните улици обаче не можех да го направя просто на улицата. Нуждаех се от тоалетна. Намерих обществена такава. Платих четиридесет  цента и влязох, за да се облекча. Вътре беше топло. Почувствах се по-добре... толкова добре, че не ми се излизаше отново навън. Тъй като нямаше други посетители, поостанах. От топлината се отпуснах и ми се приспа. Да нощувам в тоалетната ми се стори безумие и го отхвърлих като идея. Но миг по-късно осъзнах, че може би това бе единствената ми алтернатива. За пръв път бях изправен пред избора да избирам от две злини по-малката. Огледах се. Не изглеждаше безкрайно отблъскващо. Сгуших в срещуположния ъгъл на писоарите, директно на пода. Когато легнах, миризмата ме блъсна. Беше гадно, но... постепенно привикнах. Срамна и неприятна работа – да прекараш цяла нощ на такова място... Спах нервно, на пресекулки, навярно всичко на всичко не повече от три, най-много, четири часа... В онази съдбовна нощ се зарекох и си обещах – не само пред себе си, но и пред Бога, – че никога повече през живота си няма да завися от когото и да е.

Върнах се в семинарията огорчен и покрусен. Предполагам, че съм изглеждал ужасно. Но имаше и друго. С мен се бе случило нещо съдбовно – страданието, което изпитах през онази нощ ме преобрази. Тогава не го съзнах. Но дълбоко в душата ми промяната вече беше започнала. За кратко тя се превърна в арена, на която започнаха да воюват най-различни невидими сили.

Между желанието за ново начало и реалността обаче имаше съществена разлика. Скоро разбрах, че само по себе си силното ми желание съвсем не бе достатъчно, за да ме освободи от оковите на интерната и да ме направи щастлив. И така, без да се усетя, неизбежно се бях изправил пред кардиналната дилема – или да се побъркам или да се обърна с цялото си сърце към Бога. Решението не дойде съвсем съзнателно, а някак поетапно, каквото и да означава това. Резултатът бе, че за няколко седмици се превърнах в дълбоко религиозен младеж. Молех се по цял ден и по цяла нощ. Почти до припадък. Първоначално молитвата ми бе конкретна – неистово исках от Бог да ми помогне по какъвто начин Той си знае, но да облекчи страданието ми и да ме освободи от този затвор. Ала както често става при хората, които редовно се молят, молитвата ми неусетно се трансформира в благодарствена. Мой родител, приятел и помощник във всичко стана само и единствено Христос. Обичах Го така, както някой ден навярно бих обичал все още неродените си деца. Какво говоря. Обичах Го повече от всичко и всички... Те нещата... всъщност са несъпоставими... И сега идва най-интересното. Случи се приблизително месец след онази сцена в парка. Една вечер, докато си лежах в леглото и както обикновено се бях отдал на основното си занимание, се отпуснах и заспах. И тогава, насън или наяве, и до ден днешен не мога да съм сигурен, в стаята се разнесе несравнимо благоухание. В помещението спяхме четири момчета, едното от които не бе особено чистоплътно. Бях свикнал с лошата миризма, така че останах слисан, когато усетих приятния аромат. Викнах към другите, за да разбера какво става, но никой не откликна. Викнах пак, но отговор не последва. И... чудото стана... Стаята се озари от светлина! Сграбчил завивката и стискайки я здраво започнах да се моля, но този път умолявах Този, от Когото зависи всичко в нашия свят, да ме избави от халюцинацията. И тогава... тогава се появи ангела. Не смеех да помръдна. Онемях. Сетих се, че, според религиозната литература, виденията са лошо нещо и че грешниците не получават такива; при тази ми мисъл страхът ми се удвои. С трепереща долна челюст, заеквайки на пресекулки едвам успях да промълвя: „В името на Господа Иисуса, заповядвам ти да си идеш!” и стиснах кръста, който висеше около шията ми. Нищо подобно обаче не се случи. Вместо това в този момент ангелът се видоизмени. Светлината в стаята се приглуши и той, подобно на обикновен човек от плът и кръв, се приближи към мен и седна на леглото ми.

„Тук съм, за да ти известя хубава промяна”, промълви, а аз онемях. Той направи дълга пауза, за да се поуспокоя и добави: „Скоро Бог ще те дари с нещо, което завинаги ще улесни живота ти. Помни благодеянието Му и никога не го забравяй” ...

 

http://www.book.store.bg/p40444/poluboginia-martin-ralchevski.html

 

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

 

 

Мнение за ''Горски дух''

 

Най-добрият съвременен роман, който съм чел през последните десет години! Определено много различен от всичко онова, което излиза днес в областта на белетристиката не само у нас, но и по света. Кара те да почувстваш и усетиш нещо, което, трябва да признаем, че в напрегнатото ни и забързано ежедневие често сме склонни да игнорираме и забравяме, а именно – притежаването от всички нас на безсмъртна и вечна душа!

Проф. Д – р Николай Маджуров

СУ ''Св. Климент Охридски'', Богословски факултет

Откъс от романа на Мартин Ралчевски "Горски дух":

Разстоянието от Приштина до Косовска-Митровица бе около стотина километра, така че ние отивахме сутрин там и се захващахме за работа, тоест разговаряхме с хората, наблюдавахме и пак разговаряхме, а вечерта се връщахме да преспим в хотела. На втория ден се събрахме отново за да обменим опит. За разлика от колегите ми, които бяха натрупали и събрали доста информация, за мой срам, аз не се бях добрал почти до нищо. Само като чуеха от къде идвам и кой съм всъщност сърбите изведнъж се затваряха в себе си и отказваха да разговарят с мен. Тъй като се стремяхме към обективност, за никой от нас това положение не беше приемливо. За да бъдат пълни и изчерпателни докладите и заключенията ни ние се нуждаехме да чуем задължително и двете страни. Застоя в проучването налагаше неотложна промяна в плана. Затова за да достигнем част от целите си се налагаше да си послужим с малка измама. Решихме, че най-целесъобразно ще бъде ако вместо да казвам, че съм професор по история от Сирия, да започна да се представям за някой друг. Да обаче вече бях обикалял наоколо и много от местните вече ме познаваха. Затова бе желателно да сменя града. Пред мене имаше няколко възможности. След кратки колебания единодушно се спряхме на една от най-абсурдните – християнски поклонник! Трябваше да играя ролята на далечен християнски поклонник, дошъл в Косово за да се поклони на светините по тези земи. Ако някой ме питаше от къде идвам, решихме, че ще най-удачно да казвам, че съм от Египет. И така – приключението започна. На следващия ден се записах на целенасочено организирана религиозна екскурзия до някакъв си манастир, който се намираше още по на север от Косовска-Митровица, почти на самата граница със Сърбия. И така сутринта се качих в автобус с около тридесетина сърби, мъже, жени и деца, и потеглих към въпросния манастир. Сега се срамувам от това, но тогава, трябва да ти призная, че почти през цялото време се присмивах в душата си на тези хора. Струваха ми се някак глупави и суеверни. Тъй като аз на всяка цена трябваше да спечеля доверието и уважението им обаче за да ги накарам да споделят по-късно с мен мнението си за новата държава, си бях наел лична преводачка. Разговаряйки с нея на английски, още по време на пътуването, събудих интереса на пътниците, защото чуждата реч, която чуваха ги караше волно или не често да се обръщат и, от време на време, да ме поглеждат. Преводачката ми каза, че на повечето от тях присъствието ми им е много приятно, защото виждали в моите очи чуждестранен съмишленик и брат във вярата им. Тези нейни думи ме накараха да се почувствам в известен смисъл виновен заради мислите си, поради което и скоро спрях вътрешно да им се присмивам. Както и да е, това са подробности… Пристигнахме в манастира малко преди обед и обиколката започна. Първо всички взехме благословение от игумена, после чинно се поклонихме пред мощите на местния светец, а след това започнаха да ни развеждат и да ни обясняват разни неща. Вътрешната ми метаморфоза започна, когато ни отведоха до един голям стенопис, който до известна степен беше леко повреден, но и умело реставриран впоследствие. На него бе изобразен Христос. Направи ми впечатление, че беше облечен в някаква съвсем проста дреха и че беше с боси крака. Той стоеше пред някаква врата и чукаше по нея. От другата страна на врата имаше хора, които бяха насядали около богато отрупана с най-различни лакомства маса, които, улисани в ядене и приказки, по всичко изглеждаше не чуваха чукането на Христос. Екскурзоводката ни обърна специално внимание и обясни, че вратата няма брава от външната си, тоест от тази от която се намираше Христос. Тя ни обясни още, че това е доста стар и интересен библейски сюжет, според който, от нас и само от нас зависи дали ще отворим вратата и ще пуснем Иисус в дома си. “Той стой и хлопа – каза тя, – чака... не се втурва на сила...”. Под рисунката имаше текст, който преводачката ни преведе дословно. „Ето стоя пред вратата и хлопам, ако някой чуе гласа Ми отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него и той с Мене”*. Не знам какво се случи с мене в онзи момент Ади, аз цял живот съм бил правоверен мюсюлманин и въпреки, че като историк навярно съм бил доста по-добре запознат с християнската история от останалите хора, никога не съм изпитвал никакво влечение към тази вяра. Но в онзи момент... – Ханиф направи малка пауза и с трепереща ръка избърса, избилите по челото му ситни капчици пот, – в онзи момент... не знам как да ти го обясня, но... то стана сякаш за миг; тогава разбрах и усетих, че стоя пред истинския Бог, Този Който обича безрезервно човека. Който от любов чака отвън на студа всеки един от нас Му отвори вратата. Който не вменява присъствието и заповедите Си, а обича, и Се надява и ние доброволно да Го обикнем.... За пръв път в живота си тогава проумях, че почти всеки човек, бил той мюсюлманин, евреин, индус, будист и така нататък ако наистина осъзнае Кой е всъщност Този необикновен Мъж, едновременно човек и едновременно и Бог, Който доброволно е отдал живота си за нас, няма начин да не Го пусне да влезе в сърцето му... – Ханиф отново направи кратка пауза. – Проблемът обаче е че в Близкия изток, а навярно и в другите части по света, където християнството не е познато, уви няма кой да Го чуе, образно казано разбира се, когато Той чука на домовете на хората и ненатрапчиво се опитва да докосне отрудените им и обременени души... В онзи свещен и надхвърлящ всякакво логично обяснение момент, аз запазих самообладание и не реагирах по никакъв начин, който да издаде душевното ми сътресение. Разгледах с привидно спокойствие останалите стенописи, свещени предмети и други забележителности в манастира, а в душата му вилнееше най-сладката и утешителна буря, ако мога така да се изразя. Все пак, макар и доста формално, успях да изпълня намерението си и да проведа няколко разговора със заплануваните сърби. Те струва ми се искрено страдаха, че това са техни земи от векове, които сега насилствено биваха откъсвани като жива плът от суверенната им държава. Те се чувстваха напълно безпомощни притиснати от международния натиск да направят каквото и да било. Говорих с хората, но нито записвах думите им, каквото бе първоначалното ми намерение, нито следвах първоначалния си план. Прибрах се в хотела много късно. Когато си легнах вече беше станало почти полунощ. Бях много изморен. Толкова много, че не намерих сили нито да ям нито дори да си взема душ. Едвам се добрах до леглото и заспах дълбоко. Най-интересното обаче те първа предстоеше. Денят се бе оказал просто прелюдия към това, което щях да изпитам през тази нощ. Това бе най-живият, най-истинският и същевременно най-страшният сън, който някога бях сънувал и който едва ли някога ще забравя. Като повечето сънища той бе странен, но за сметка на това пък бе изключително ясен и разтърсващ. Не знам как, но някак си пак се бях озовал в същата онази църква, която бях посетил през изтеклия ден. За разлика от деня обаче, сега бе нощ и храмът бе напълно безлюден и пуст. За миг попаднах в някаква мъгла, която бавно се разсея и незнайно от къде в центъра на църквата от нея изникна един висок кръст, на който висеше Христос. Той бе вързан с въжета и прикован, точно така както го описват книгите и както е по филмите. Гледката беше ужасна! Пред него бе изправен грубоват войник, който държеше в ръката си камшик и Го бичуваше. А тялото Му бе толкова слабо и така силно наранено, че сърцето ме заболя при тази жестока гледка. Ударите раздираха тишината и беше неописуемо страшно, когато чувах плющенето на камшика. Това бе бич, обкичен с ресни, нанизани с късчета олово, ръбати, остри с грапави страни... При всеки нов удар те се впиваха в трепетната плът на невинния Христос... И всеки път, когато камшикът заплющеше Христос потръпваше, но не издаваше никакъв звук. По измъченото Му лице струеше кръв. В очите Му блестяха сълзи... Венец от тръни кичеше главата Му... Синини и кръв личаха по ребрата. Навсякъде, по раменете, по гърдите, по ръцете и краката Му се виждаха все кървави следи. За момент настъпи тишина и аз паднах на колене, изумен от гледката. Минута по-късно безжалостния и суров войник надигна пак разветия камшик и продължи да шиба... Силно възмутен, аз пламнах... бях обладан от свещен гняв и се спуснах към него, като с цялата си ярост завиках: „Зли човече, какво правиш?! Спри! Хвърли вече този камшик!” Исках да погледна в лицето този звяр... В този момент войникът се обърна и ме погледна. И тогава... ох... Аз се ужасих още повече... защото в него открих своето лице! За мене това бе явно чудо. Първо усещането в храма, а после и съня. Какво да ти кажа повече... На сутринта се събудих християнин.

http://www.book.store.bg/p29498/gorski-duh-martin-ralchevski.html

...