I N V I T R O
разказ
Мартин Ралчевски
Имам един дребен проблем, който е с мен, откакто се помня. Какво ли не правих през годините, за да го преодолея, но нещата все не се получаваха. Случи се така, че преди време, по съвета на една съседка, реших да посетя Бачковския манастир и да потърся помощ от Света Богородица, чрез нейната чудотворна икона, която е там. Не си направих обаче добър разчет на времето и пристигнах в Асеновград вечерта. Минах през центъра на града и се насочих към едно от чакащите таксита. Пътят ми случайно се пресече с този на един свещеник. Попитах го дали знае, докога е отворен манастирът за посетители. Той отвърна, че съм закъснял. Това ме натъжи. Духовникът, забелязвайки реакцията ми, ми предложи, ако искам, да се помоля на другата чудотворна икона на Божията майка, която била в църквата в Асеновград. И идея си нямах, дотогава, че в Асеновград имало и друга чудотворна икона. Възползвах се от възможността и се запътих към храма. Когато влязох, се натъкнах на опашка от около петдесетина души.
„Ей... много народ...“, тихо промърморих, подреждайки се. Жената пред мен се обърна. Почувствах се неловко и отместих поглед. Чувствах обаче, че негодуванието ми е основателно, защото хората, които заставаха пред иконата, не се съобразяваха с тези, които чакаха, а се задържаха прекалено дълго. Това ме подразни и отново смотолевих нещо. Тогава жената пред мен се обърна повторно. Този път обаче не отместих поглед. Беше около тридесет и осем – четиридесетгодишна, стройна, с красиво лице и добри очи.
„Не се ядосвайте – каза тя. – В Божия дом не подобава да се сърдите.“
Почувствах се виновен.
„Знаете ли – продължи тя, – чувала съм, че докато хората чакат на подобни опашки е позволено тихо да споделят болките си. По този начин им олеквало и, когато дойдел редът им, не се задържали дълго пред самата икона.“
Свих неловко рамене и си казах наум, че въпреки чара й, няма да споделя нищо с нея.
Четвърт час по-късно обаче нещо ме жегна:
„Извинявайте – подканих я плахо, – ако вие желаете... кажете какво ви мъчи, защото моето всъщност не е истински проблем и аз... нямам какво да кажа.“
„Нищо не ме мъчи – отвърна тя. – Тук съм, за да благодаря.“
„Да благодарите?!“ – повторих импулсивно.
„Да! Защото съм бременна... в третия месец.“
„Поздравления! Това е чудесно“ – възкликнах.
„Така е, защото... десет години чаках това бебе.“
Този отговор ме шокира. Тогава тя, виждайки реакцията ми, тихо започна да разказва:
„Бях тридесетгодишна, когато с мъжа ми решихме да имаме дете... Не стана обаче така, както го мислехме. Месеците минаваха, а аз все не можех да забременея. Взехме си отпуски, отидохме на почивки... Глезихме се... Бебето обаче... не идваше. Малко преди да навърша тридесет и три, вече бе ясно, че имаме проблем. Ако искахме бебе, то трябваше да бъде заченато инвитро. И така, насочихме всичките си сили и средства в тази посока. Следвахме стриктно процедурите и предписанията на докторите, но нещата продължаваха да не се случват. Тогава, в безизходицата си, започнахме да се молим за чудо. Посетихме всичките чудотворни икони в страната, свещеници ни четоха молитви... Обърнахме се за помощ и към двама ходжи, единият от Пловдив, а другия от Родопите, чиито заклинания казваха, че помагали. Ходихме до гроба и на Ванга... И при нейната наследница също. А също така и при доста известни екстрасенси, лечители и при кой ли още не... В такова лутане изминаха цели четири години. Накрая неуспехът ме срина. Бях на крачка да рухна и емоционално и физически. Вече бях навършила тридесет и седем, а това беше вече почти пределна възраст за здрава жена, която иска да има за пръв път дете, а камо ли пък за такава като мен. Затворих се в себе си и не исках да виждам никого.
Тогава, една вечер, неочаквано у нас дойде, баща ми. Това ме изненада, защото с него бяхме скарани. Поводът за нашето неразбирателство бе, че на стари години, той нещо превъртя, напусна майка ми, раздаде всичките си вещи и отиде в манастир, там си пусна брада, изолира се и прие монашество. Когато започнаха моите проблемите, аз, преглъщайки обидата, го потърсих за съвет, а той, вместо да ме утеши, ми наговори куп небивалици. Спомена, че въпреки че сме живеели в двадесет и първи век и че сме имали пари, не можем по никакъв начин да си помогнем, ако Бог не благоволи към нас. Каза ми още, че инвитрото не е благословено от църквата, защото децата се давали от Бога, а не от лекарите. Всеки ден сме убивали десетки хиляди деца чрез аборти, а после сме искали да родим други по изкуствен начин. И така нататък... Аз се опитах кротко да му обясня, че ние искаме да зачена инвитро не за разнообразие, а защото имаме реален проблем и по естествен начин не можем да се сдобием с рожба. Той обаче си знаеше своето... Разбира се, неговите разсъждения ме вбесиха и аз съжалих, че изобщо го бях потърсила. Затова, когато се появи на вратата онази вечер, се стъписах. Той влезе самоуверено и направо започна да ми говори, че е трябвало да се покая за греховете си. „Какви грехове бе, татко? – възразих аз. – Нито съм крала, нито лъгала, нито пък съм изневерявала на мъжа си... какво искаш от мен?“. Тогава той ме погледна изпод вежди: „За ония – рече – дето си ходила при ходжи, при екстрасенси, а също и за инвитрото... Покай се за тия неща, защото така не може. Трябва да решиш – или ще си с Бога, или ще си срещу Него“.
Какво можех да отвърна на тези думи? Не ми се даваше никакъв избор. Никакъв среден път. Трудно ми беше, но... реших да го послушам. Все пак това го казваше баща ми, при това вече и монах. Няколко седмици след този разговор направих първата изповед в живота си и после взех и първото си причастие. После отидох при него и го попитах, дали сега, след като изпълних заръчаното, Бог ще ми даде бебе? Цялата тръпнех от вълнение. Баща ми се почеса по брадата и ме срази: „Не скъпа – рече той. – Няма да имаш дете.“ Аз паднах в краката му: „Не! Не мога да живея така. Не мога! А и... не искам...“
Той ме изчака да се успокоя, после ме прегърна и каза, да съм кажела и на мъжа си и той да се разкаел за инвитрото, както и за другите неща, и оттук насетне да не сме правили любов с мисълта, че искаме непременно дете. Каза ми също да съм казвала ежедневно молитвата: „Боже, нека да бъде Твоята воля! Благодаря ти за всичко!“
Тръгнах си от него като смазана. Как можех да благодаря, когато бях съкрушена? Трудно е да опиша какво чувствах тогава. Едва дишах от мъка... Постепенно обаче приех съдбата си и започнах да казвам молитвата често. Спрях да се надявам да се случи чудо, но все пак... благодарях. Така изминаха три години. И... Бог явно е изпитвал вярата ми... само това бих могла да кажа днес... Случи се съвсем естествено. Без инвитро, без лекарска намеса, без заклинания... Тоест така, както го искахме в самото начало – напълно естествено!
Преди месец и нещо, когато научих новината, отидох при баща ми и го попитах какво да сторя, за да благодаря на Бога, а той само рече: „Ти вече направи нужното – прие волята Му! Затова и Той те възнагради“.“
Погълнат от историята на жената, не усетих как опашката пред нас се бе „стопила“. Тя се прекръсти, целуна иконата, каза нещо тихичко и се отмести. Дойде моят ред. Когато застанах пред образа на Света Богородица обаче, умът ми блокира. Нещо ме възпря и, въпреки желанието си, не можех да кажа молитвата, за която бях дошъл. Тогава изведнъж ми хрумна, че всъщност не е задължително непременно да искам нещо. Идеята ми се хареса и спонтанно се усмихнах. След това се прекръстих и без да искам нищо, само благодарих. Благодарих за всичко, което имах.
Докато пътувах обратно към вкъщи, си спомних, че познавам едно момиче, което от години се опитва да забременее инвитро. Малко по-късно се сетих и за още едно. Неволно направих паралел между тях и жената от църквата...
Странно, рекох си тогава... Да благодариш на Бога, въпреки че не отвръща на молбата ти... Може би пък именно тогава Той сбъдва мечите ни. Да, навярно е точно така, но за това е нужна силна и безкористна вяра. Такава вяра, каквато, уви, аз никога съм нямал...
Посвещение
На всички бъдещи майки.
Ние споделяме как да се запознаете с приятели в социалните медии